Прочетен: 2945 Коментари: 27 Гласове:
Последна промяна: 20.02.2021 13:56
Древен Египет: родното място на съвременния календар
https://ancientworld.fandom
-
Египет несъмнено упражнява известно влияние върху съвременните си цивилизации още от мига, когато, превръщайки се в завоевател с поглед, обърнат към Азия, встъпва в - понякога твърде "тесни" - контакти с чуждите народи.
Трудно е да се определи заимстването и приноса на една нация спрямо съседите й. Със сигурност Египет дължи на Азия откритието на металургията, колелото, коня, а вероятно дори неолитната си цивилизация. Определено азиатски са и някои елементи от додинастическата му култура. Но след периода на асимилиране и съзидание, когато египетската цивилизация търси своето място и все повече се утвърждава, от края на додинастическия период до края на Старото царство, Египет ще дава от себе си на съседните народи.
SHARE
Няма съмнение, че египтяните са първият народ, притежавал рационален слънчев календар. Годината имала 365 дни, разделени на 12 месеца от по 30 дена всеки, към които в края на всяка година били прибавяни 5 допълнителни дни — епагомени. Месеците били групирани в тетрамени, които оформяли трите сезона: разливи (ахет), покълване (перт) и горещини (шему). Едва в Късната епоха всеки от месеците в тетрамена бил наименован: Тот, Паофи, Атир и Хойак от първия сезон на разливите; Тиби, Мехир, Фаменот и Фармути от втория сезон на покълването; Пахонс, Пайни, Епифи и Мезори за третия, летния сезон. За да обозначат определен ден, египтяните посочвали годината от царуването, месеца, сезона и деня. Например година 9 на Джосеркара Аменофис I, месец трети от горещините (Епифи), ден ден девети, е посочената от медицинския папирус Еберс на звездната поява на Сотис (Сепет), днес Сириус. Египетската година започвала тогава, когато Сириус се появявал на хоризонта в мига на изгрева — феномен, наречен звездна поява на Сотис, съвпадаща приблизително с прииждането на река Нил — за този народ от земеделци, свързан с разливите, това била датата, която отбелязвала началото на годината (19 юли по юлианския календар или 15 юни по нашия; на географската ширина на Мемфис).
Понеже египетската година имала само 365 дни, а циклите на Слънцето и Сириус са с продължителност 365 дни и четвърт ден, на всеки четири години началото на новата година закъснявало с още един ден. 1461 години били необходими, за да съвпаднат космическата и официалната година. Египтяните, естествено, са забелязали това несъответствие, по силата на което лятото се появявало посред зима. Официалната година те наричали още плаваща година, но земеделските занимания на селяните се основавали единствено на природния цикъл на сезоните. Цикълът от 1461 години, наричан „сотически период“, подтикнал в началото на нашия век Едуард Майер да търси датата на установяване на календара. Със сигурност се знае, че през 139 г. е имало съвпадение на изгрева на Слънцето и на Сотис. Едно просто изчисление позволява да се установи, че това съвпадение се е възпроизвело през 1322 г. пр.н.е., в 2783 г. пр.н.е. (в края на тинитската епоха и началото на Старото царство) и накрая — през 4244 г. пр.н.е.
Първата дата е твърде скорошна, а „Текстове от пирамидите“ ни карат да мислим, че през 2783 г. пр.н.е. календарът вече е бил факт. Някои от египтолозите приемат приблизително годината 4244 пр.н.е., която за никого не е първата сигурна историческа дата. Някои автори свързват това изобретение със свещениците от Хелиополис и с времето, когато градът през додинастическия период е бил столица на огромно царство. Немският математик Ньогебауер е установил, че тази дата е неприемлива.
Тя е била отхвърлена — заедно с цялата историческа концепция на Сет, основаваща се на същата тазо хронология — от Кийз, който намери множество последователи сред специалистите. Някои анализи доказват, че тя ни отвежда към времето на фаюмския неолит и следователно през тази епоха не би могъл да бъде създаден календарът. Така че, ако изобщо някога в края на средния период от додинастическия период е имало величество на Хелиополис, то тази дата трябва да се намали с едно хилядолетие — нещо, което прави създаването на календара в този период невъзможно.
следва.. https://bg.eferrit.com/%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%B5%D0%B3%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D1%82-%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D1%8F%D1%81%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0/
Предопределение или добра прогноза?
„Идете вие в гората“: в Европа поставиха...
Системата на хронологията в древен Египет като най-прост и удобен Метод..
Системата на хронологията в древен Египет познаваше много различни начини за отчитане на години. Слънчевият календар обаче беше най-популярен. Според Херодот това е най-лесният и удобен календар в древния свят. Забавянето, наблюдавано в нея, не усложни живота на египтяните. Може би, ако имаше нужда от това, тогава този ден най-вероятно щеше да се появи в календара, въз основа на дълги наблюдения, свещениците бяха убедени, че 365, 25 дни също не съответстват на периода между двете разливи на Нил. Те установили, че веднъж на 130 години разливът по отношение на издигането на Сотис пада един ден по-рано, следователно, може би те са пренебрегнали астрономическата точност за удобство и простота.
Каквото и да беше, древният календар на Египет определи стандартите за изготвяне на календари и стана основа за по-нататъшното подобряване на слънчевия календар.
към интимната, и обществ.популярна Чалгопоететика..
..задушава ме....
моля, комент.само по текущата Тема..
много сте мили )
скоро,започнах да следя един много добър. профес. подреден сайт.предлагам,да го
проследите.Аз,ще допълвам периодично по Темата, която,е моя Любима)
Отчитайки културната отнесеност на човешките създания и мисли към собствения жизнен процес, който ги е създал, трябва да държим сметка и за споделената човешка форма и човешки свят, от който те са част. За да се види ясно генетичната линия на културните форми от Египет, можем да съпоставяме полярната за нас далекоизточна култура, създадена в Китай, и проблематичната за нас египетска култура.
20.02.2021 13:20
Езикът, писмеността и знанието вървят заедно в представата на народа на Нил. Те са дар от бог Тот, изобразяван с глава на ибис. Боговете с животински глави са част от нашата перцепция на енигмата Египет, но животните не са били това, което са за нас. Само специално обучени в жреческите училища („домове на живота“) са владеели писането. Броят на знаците е внушителен – повече от 5 000. Разшифровката им е резултат на гениална интуиция, гигантски сравнителни усилия и златен шанс: Розетския камък. През 1798 г. Наполеон създал група изследователи и художници към армията, влязла в Египет. След година те се натъкнали на каменна плоча, открита близо до форта Жулиен в градчето Розета в делтата на Нил. Един и същ текст е бил написан на камъка три пъти: на гръцки, на демотика и с йероглифи. Камъкът бил предаден на англичаните съгласно договора за капитулация. Плочата отива в Британския музей.
със седянката на Червените Чугунени..голови...
Мисия - НЕвозможноя!!!))
20.02.2021 13:44
АЗ, четох Пвата си книга за Египет, около20 25год си възраст..ее сега ми падна
да покажа ,какво съм чела ) затова и използувам този сайт..Целта ми е Идеална)))
надали, мога да срещна, по примитивен коментар,Учителке..уви!
2. radostinalassa - 1. barin
12:21
Разбира се, че е 7526 г. Но статията е от 2013 г., но е актуална и днес. Досега не знаех, че тези животни в календара са съзвездия. Затова китайците са били победени , заради примитивността си ./
всичко римско е бугарско
всичко елинско е бугарско
само циганското не е бугарско
безкрайни, нетски.. легенди, приказки, догадки и Лаически поддатки!!
твоят Блог, е Сбор, точноо,от такава наивна,и жълта плява,за да не кажа
по силна думичка ))
виж, сега ,аз какво цитирам, и пак си прочети комента..
благодаря, все пак..че, си така..неуморима)))
20.02.2021 16:14
всичко римско е бугарско
всичко елинско е бугарско
само циганското не е бугарско
Битките и нападението на т.н Северни,Морски народи...с у Египетските Царства
..това, е в контекста, бих казала Ядката,на моята избрана Тема- Египтологията..
и нейното влияние в у Запада/ географски изр.
Хубав Уикенд, ти пожелавам,майн Френд..
2. radostinalassa - 1. barin
12:21
Разбира се, че е 7526 г
Шумер, Вавилон и Египет са най-старите цивилизации между Изтока и Запада – в техните земи най-лесно се е оказало оцеляването на големи общности с уседнал начин на живот. „Съвременната цивилизация дължи своето развитие на древните народи, които преди повече от шест хиляди години заемат ключово положение в басейна на Източното Средиземноморие и териториите, разположени на изток от него” (Берстед, 32).
История на древен Египет
20.02.2021 17:06
Така може да се пре-открият много следи и цели серии паралелни културни форми, дошли до нас от античните гърци, оригиналите на които обаче намираме
в древен Египет.
Възниква естественият въпрос:
защо смятаме копията за оригинали, взетото за създадено,
взелият за създател?
20.02.2021 18:32
..амаа, уникални каламбури ги снасяш..
Ти, ми говориш за грехове,Карма,ала бала, а упрекваш мен...в имагинерни залитания..
за Комунизъма , се нареждаш до баба Босса...Тя, с това клише,се измъква от инфантилията си..
та, и ти, Едно към едно сте)
00 логика, мила колежке...пиша ти 4- заради Трудолюбието..)
Ами траките?! Морето от траки :)?
То къде е, ммм?
Много ми се иска да пусна един текст при теб. Ако не ти допада, просто го изтрий :).
"През последната трета на 3-то хилядолетие пр.н.е., Kурганната култура започва да прониква също и от Северен в Южен Кавказ, през прохода Дербент (Дагестан), но и на запад покрай бреговете на Черно море към Балканите и Централна Европа. Това са миграционни вектори на културно разширение и може да бъдат лесно проследени по курганите край Новотатаревка и аул (село) Утамуш в Дагестан. Археолозите от северокавказките райони са единодушни, че курганната култура по тези места се появява внезапно, като едно напълно чуждо явление за местните архаични и малобройни племена (ако изобщо поселенията са съществували в някакъв организиран вид), което и доказва, че тя е директно привнесена, при това достатъчно бързо, активно и масово през един сравнително кратък период, за да се наложи и доминира в следващите хилядолетия.
Във всеки случай, по това време генетичната карта е с преобладаваща честота на Hg J2 в Мала Азия и на палеоевропейските Hg I и Е на Балканите, като особено в Югоизточна Европа „свиването” на палеоевропейските поселения се осъществява по-късно, след началото на „втората вълна” от преселението на носителите на Курганната култура – Hg R1b.
Знаем, че и заселването на Америките започва преди около 40 хиляди години от Алтай и продължава на три етапа, като втория е преди 20 хиляди години, а третия, вероятно, започва преди около 18 хиляди години, т.е., малко преди образуването на Беринговия проток.
Сега да обърнем внимание и на други традиции които доказват, че българите никога не са принадлежали към иранските народи. Погребването на по-знатните хора обикновено се извършва заедно с техните коне. Тази практика е била характерна за българите, но е абсолютно нетипична и неизвестна за иранските народи. Широко известното и практикувано сред българите от мъжки пол бръснене на главите с оставянето на сравнително дълга плитка (чуб, чомбас, чумбас, чембас или също кика, къйка) – напълно непонятна и неизвестна практика сред иранците, но разпространена сред пратюрките, включително и траките. Масовото използване на жертвени камъни с отвори за гадаене върху тях е типична шаманистка практика при тенгрианите-пратюрки и се посвещава на Тангри/Тангра, а не на ирански божества.
Задължителните жертвоприношения на коне и кучета преди война, както и произнасяне пред конете и кучетата на специални за случая молитви – една практика напълно неизвестна сред иранците и ираноезичните народи. Няма нито едно доказано общо божество между иранци и българи. Гадание по руни и тамги и т.н., все практики, които са неизвестни за иранските народи, но са масова практика сред пратюркските и не-иранските.
Всички текстове, запазени на т.н. „аланска руническа азбука” (напр. „Зеленчукските надписи” и т.н.) са разчетени единствено чрез тюркски езици. Предполагаемите от някои изследователи „ираноезични надписи” сред земите на саките, като например известните такива от Иссик курган (5-ти в.пр.н.е.) се превеждат единствено посредством тюркски език. Същото се отнася и за езика на аланите, така широко оставил и съхранил стотици свои думи сред испанския и португалския език и до днес – всички тези думи имат тюркска етимология и се превеждат най-добре чрез съвременния балкарски тюркски диалект.
Нещо повече – самите перси (иранците) използват първоначално клинописно писмо, преди през 2-ри век пр.н.е. да създадат новата си азбука, използвана като такава в мюсюлманските текстове през 7-ми век от н.е. „Твърде” любопитно как и по какви обективно-логични причини вероятно други ираноезични в региона още от „най-дълбока” древност биха усвоили и използвали въпреки очевидното „неудобство” при това и „масово” руните?
Друг интересен пример е специфичното изработване и оформяне на бойното знаме във вид на конска опашка (опашки) – типична практика единствено сред пратюрките и тюрките, но абсолютно непрактикувана и неизвестна сред ираноезичните народи. Няма нито едно сведение, предание или документация останали от ирански или ираноезични народи, дори и минимално подсказващи за съществуването на подобна практика сред тях.
Повечето от тюркските народи (единствено тюркски народи) са съхранили своите исторически тамги, дори до кланово и семейно ниво (сред които и булгарите). Археолозите идентифицират древните тамги изключително с географията на евразийските номади-скотовъди и селдователно съответно сред пратюркските и трюкските, но не и сред иранските. Индо-иранците, индусите, персите и брахманите нямат абсолютно никакви исторически доказателства или свидетелства, нито дори спомени за тамги. Интерпретациите за ирански тамги (свързани със скити и саки, сармати и алани) през последните години бяха категорично отхвърлени. Доказано е безспорно, че ираноезичните народи нямат собствено-оригинални тамги, а нарочените за „ираноезични” носители на такива, като скити, сармати, саки, алани и т.н. се оказа, че са били абсолютно и тотално преобладаващо тюркоезични, особено след разчитането на Зеленчукските надписи, на надписите от Иссик курган и анализите на аланските думи сред испанските и португалските езици. Например произхода на владетелската тамга на Денгизих (по-голям брат на Ирник/Ернак) безспорно се доказа, че е от района на Монголия и т.н.
„Индоариите” не пренасят най-съществените традиции на конните номади от курганните култури на Индийския субконтинент. Дори и по тези „косвени ориентири” става напълно ясно, че „курганците” не са прото-индоевропейци или индоевропейци, т.е. Курганната култура в Европа е фактически тюркизация на континента, а не „индо-европеизация”. Подвижното номадско общество със своето съответно и мобилно имущество не би могло да съществува дори в най-архаична организационна форма без кодифицирани средства за идентификация на собствеността, обособено на стадата животни. Пратюркските номади започнали да използват тамгите за идентифициране на собствеността. Тази каталогизация притежава ясна система и е описана много подробно за пратюркските и тюркските племена. Тюркските тамги се откриват почти в цяла Евразия. Древните и традиционно скитски територии в Крим и Добруджа се отличават с голямо богатство и разнообразие на тамги. Откритите такива и някои подобни в „елитни погребения” сред други нетюркски народи са очевидни заемки, но не и традиция. Това са единствено династичните тамги, които напълно произволно и без доказателства се приписват на „ираноезични” народи, а фактически са били притежание на тюркските управленски елити.
Невъзможно е титлата „хан” да се конвертира в „кан”, защото титла „кан” никога не е съществувала.
Няма „именник на българските канове”. Има „хан листа”, описана по-късно като „именник”. Никъде обаче не се забелязва титлата „кан”. „Кан” може, макар и сравнително рядко, да се изписва единствено като „каан” поради спецификата в произношението на титлата „каган”, където G (с ударение) e буква, която е т.нар. „мека Г” и след гласна леко се удължава, но не се чете. Тази буква няма и определен звук. Тя обозначава, че гласната пред нея се явява „дълга”. В съчетание с гласни от първи ред, „меката Г” се произнася и като „й”. Следователно изобщо записана дума във вариант „каган” се чете „каан”. Понякога авторите записват думите така, както ги произнасят – напр. вместо „каган” – „каан”, пропускайки „меката Г” и особено когато “поднасят” думата чрез друга азбука (има различни вариации, сред които напр. “каган” за Борис I, “гаган” за Петър Делян и др.). Никога и никъде в историческите свидетелства не е открита и записана титлата „кан” (изключение е оригинално-монголската qaаn/хаан, възприета по-късно като “хан”). Неубедителни за “кан” са и вариантите на “канасюбиги” поднесени и тълкувани като “оригинални”, но чрез гръцка азбука. Подобно е и изписването на “canes” върху т.нар. “медальон” на Омуртаг, което е в очевидно латинизирана форма. Сред иранските народи също е напълно неизвестна подобна “титла”.
Най-вероятно една от оригиналните булгарски титли е ясно написаната „кинк” върху „блюдото” на Денгизих (Денгиз, втори син на Атила и по-голям брат на Ирник /Ернак). Титлата се различава несъществено от други хунски титли, като например „кингу”, изписани върху т.нар. „турански хунски монети”. Очевидно титлата „кинк” е внесена в Европа и сравнително бързо, векове преди основаването на Дунавска България се превръща в „кинг”, загубвайки значението си за последвалите булгарски държавности.
Надписът върху пръстена на Кубрат се чете отгоре-надолу подобно всички хорезмийски (доислямски) монети, също така и отдясно-наляво. Известно е, че правилата на старотюркската графика изключват честата употреба на гласни и така съгласните се пишат слято, като напр. в този надпис-монограм – br.
Kbrt kingg
Следователно Kubrat king завършва с g, което го отнася в старотюркски език във формата на винителен падеж по отношение съществителното и с афикс за принадлежност (А. Мухамадиев и др.).
Във всички случаи, древните оригинално-булгарски титли би трябвало да се търсят в рунически надписи, а не предимно сред гръцки.
Съхранените български надписи на Балканите от епохата преди словенизацията и християнизацията доказват, че българите са говорили на огур-тюркски език. Този език е съхранен и до днес и се говори от чувашите (Република Чувашия, Руска федерация, вж. изследванията на известния лингвист Владимир Василевич).
Нека видим само някои от тях.
Надписът от Равна, придружен от рисунка на кон: ALASHU ART TUI. В превод от чувашки – “лаша арат туй”, което означава “празник на породистите коне”, в смисъл “конни надбягвания”.
Древнобългарски епитафии от Плиска и Силистра.
ZENTI ASO E. На чувашки – “сунти асе”, което означава “памет на праха”.
ANZI ZERA ITZI ASO E. На чувашки – “анса сере ыйтса ас”, което означава – “отпускайки се в земята, спомняй си и питай”.
OHSI TZIT MA GILS. На чувашки – “охса сама килес” – „вдигни се в рая”.
Надпис от Преслав: TORTUNA PILE ZHOPAN. На чувашки “Тортуна пиле жупан” – “богосътворен, благословен жупан”, “божествен, благословен жупан”
И т.н.
Т.нар. „алано-българска” руническа азбука е огледална на древночувашката.
Черепът като трофей. Известно е от класическите автори за традициите свързани с черепа на враговете като трофей още сред скитите и траките (едни от наследниците на Курганната култура). Традицията има множество примери и сред хунну и хуните, като например главата на „аския” (кит. юечжи, т.е. „аси”) владетел убит от усунския кумно (вероятно от родове на динлинг) през 176 г. пр. н.е. и представена на шанюй Босхар (кит. Лаошанг – 老 上 单于 “стар и възвишен”). Известен е черепът на византийския император Никифор, изработен в чаша от българския хан Крум в 811 г. от н.е., черепът на княз Светослав превърнат в чаша от печенежкия (боснийски) Куря хан през 972 г. от н.е. и т.н. Това е още едно от многото доказателства, че българите не са от ирански произход. Традицията на купата за ритуално пиене от главата на убити владетели на противника е последователно доказана сред скити, хуни, българи, кангари-печенеги и много други тюркски племена.
Същото важи и за ритуала на свещената клетва, в който и двамата участници заедно пият „кървава напитка” от обща чаша, долепили лица „буза до буза”. Тези сцени са изобразени върху керамика или са записани подробно в хрониките, но никога не са практикувани от ирански народи. Изработването на чаша от черепа на убития враг, покрита със злато или сребро е абсолютно непозната практика сред иранските народи, но твърде известна сред българите и особено ясно демонстрирана от Крум хан.
Нито една от тези характеристики, като например традиционното почитане на предците, мечът като символ, пиенето от чаша изработена от череп, или пиене на кръв по време на клетва от такива специфични чаши не са отчетени сред индоиранците, индоевропейците, иранците, индийците и т.н.. Съществено доказателство за не-иранския произход на българите е една от основните легенди на скитите, изложени от Херодот, която буквално съвпада с пратюркския фолклорен епос „Keroglu” («Син на слепеца»). Епосът е известен сред огуро-булгарите като „Гербула” – от тюрк. “кьор” (останало разг. в словено-български език – „кьорав”) = сляп = гер и оглу = син = ула в съответните огузка и огурска форма, т.е. и в двата тюркски варианта – «син на слепеца”.
Формално, Херодот разказва историята на въстаналите роби в Скития. Според този разказ, наследниците на въстаналите роби били наричани “синове на слепеца”. Така „терминът” буквално ни е предоставен в „История” от Херодот. Булгар – скитският пример също е записан като легендата за Гербула = “син на слепеца” = огуз-тюркската форма на легендата като епос „Keroglu”. Тези примери са документирани и в някои от китайските хроники, което съответно ги потвърждава напълно. Иранската теория не може да обясни, как най-малко 30 тюркски народа са наследили един и същ скитски мит (дори в епоси, стихотворения, музикални произведения и оратории) за “децата на слепеца” (записан още от Херодот), но именно този мит отсъства и е напълно непознат в нито един ираноезичен/ирански или „славянски вариант”.
Следователно и съвсем очевидно според сведенията на палеогеографията, геногенеалогията, геногеографията, антропологията и палеолингвистиката булгарските (болгарските, българските) племена не са от ирански произход, нито имат нещо общо със „славянските народи”.
:):):):):). Стоян Динков не е особено популярен у нас. Османист бил. Да, ама е с доказателства човекът, не е да няма.
Да си ни жива и здрава, дълго да ни радваш :).
прекалено съм Свободолюбива, просто Четенето е свързано,с Писането, или )))
при теб как е...
култура, и езици.
многооо ме радваш, приятел, допадаме си...
ето, това, ще копна накратко..за да се ВИДИ..
20.02.2021 19:18
Сега да обърнем внимание и на други традиции които доказват, че българите никога не са принадлежали към иранските народи. Погребването на по-знатните хора обикновено се извършва заедно с техните коне. Тази практика е била характерна за българите, но е абсолютно нетипична и неизвестна за иранските народи. Широко известното и практикувано сред българите от мъжки пол бръснене на главите с оставянето на сравнително дълга плитка (чуб, чомбас, чумбас, чембас или също кика, къйка) – напълно непонятна и неизвестна практика сред иранците, но разпространена сред пратюрките, включително и траките. Масовото използване на жертвени камъни с отвори за гадаене върху тях е типична шаманистка практика при тенгрианите-пратюрки и се посвещава на Тангри/Тангра, а не на ирански божества
Друг интересен пример е специфичното изработване и оформяне на бойното знаме във вид на конска опашка (опашки) – типична практика единствено сред пратюрките и тюрките, но абсолютно непрактикувана и неизвестна сред ираноезичните народи. Няма нито едно сведение, предание или документация останали от ирански или ираноезични народи, дори и минимално подсказващи за съществуването на подобна практика сред тях.
Петър Канев България и началата на европейската цивилизация на Балканите
Не се притеснявай, славянката ми тя :):):).
Тук сме славянобългари. Някой ден ще пиша и за славяните, засега събирам материали.
20.02.2021 20:01
Не се притеснявай, славянката ми тя :):):).
Тук сме славянобългари. Някой ден ще пиша и за славяните, засега събирам материали.
....
20.02.2021 20:03
Съществено доказателство за не-иранския произход на българите е една от основните легенди на скитите, изложени от Херодот, която буквално съвпада с пратюркския фолклорен епос „Keroglu” («Син на слепеца»). Епосът е известен сред огуро-булгарите като „Гербула” – от тюрк. “кьор” (останало разг. в словено-български език – „кьорав”) = сляп = гер и оглу = син = ула в съответните огузка и огурска форма, т.е. и в двата тюркски варианта – «син на слепеца”.
дай топоними))