Затварям  очи, и стискам клепачи..

    в непоносимо протяжно безвремие....

    искам да се събудя от този сън..

   и пак да зърна  онази нежна синева..

   цветята на мама, и любимата череша..

  и  пак ,да чуя на татко  грубата шега…

   китарата на батко как  плаче..

   отново очите ми да се смеят до сълзи..

   и ,краката ми да търсят незнайни посоки...

  раменете ми  копнеят мъжка  утеха…

  божее, ако можех поне да заплача..

  къде ли сбъркахме в  тази луда шарада..

  повдигам рамене , а сърцето ми мълчи..

 обръщам се, и тръгвам  отново сама..  

 по онази стръмна самотна пътека..

Стискам неволно юмруци…къде си?

как  проспахме нашата гара, как

така нехайно  изтървахме  момента ...

 кога  утихна моята  нежна жажда,

 и ,кой прекърши твоята лудост ..

 кой ли на мен завидя…

 кой на теб не прости..

 и,защо ли живота е блудкав..

като свирка от нелюбима жена..

с досаден вкус..

на празнота..

 Джули/ 2018
Невърленд