Прочетен: 1191 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 21.05.2020 20:41
— Тази работа наистина ли ти доставя удоволствие? — попита той изненадващо.
Вогонът се закова на място и на лицето му бавно се изписа едно изключително тъпо изражение.
— Удоволствие ли? — изпуфтя той. — Какво имаш предвид?
— Ами интересува ме това — каза Форд, — дали този начин на живот ви изпълва със задоволство. Да търчите нагоре-надолу, да крещите, да изхвърляте хора от космически кораби…
Вогонът вдигна очи нагоре към ниския стоманен таван и веждите му почти се качиха една върху друга. Устата му зяпна. Накрая каза.
— Ами работното време е много удобно…
— Няма как да не бъде — съгласи се Форд.
Артър извъртя глава, за да вижда Форд.
— Форд, какво искаш да постигнеш? — пошепна той, силно учуден.
— А, нищо, просто се опитвам да проявя интерес към заобикалящия ни свят. Нали разбираш? — отвърна му той. — Значи работното време е удобно, така ли? — отново поде той.
Вогонът го гледаше отгоре, докато лениви, бавноподвижни мисли се тътреха в непрогледната тъма на съзнанието му.
— Даа — каза той, — така е, но сега, като те слушам, си мисля, че всъщност минутите се нижат отвратително бавно. Освен когато… — отново се замисли, при което се наложи да погледне към тавана, — освен когато крещя. Туй най го обичам. — Напълни дробовете си с въздух и изрева: — Съпротивата е…
— Да, да — побърза да го прекъсне Форд, — личи си, че те бива за това, но щом през другото време се чувстваш отвратително — изрече той бавно, за да даде възможност на думите да достигнат до целта, — тогава защо продължаваш да го вършиш? За какво? Заради момичетата ли? Или кожените дрехи? Може би те правят по-мъжествен? Или може би смяташ, че е кой знае какво геройство да се примиряваш с умопомрачителната скука на тая работа?
Артър, напълно объркан, поглеждаше ту към единия, ту към другия.
— Ами… ъъъ… — каза вогонът — ъъъ… ъъъ… амчи не знам. Просто някак си… върша я де, нали разбираш. Леля ми разправяше, че да си на служба на космически кораб е престижно за един млад вогон. Нали разбираш — униформа, лъчевият патлак, който ти виси до бедрото, безумната скука…
— Ето, виждат ли, Артър — рече Форд с тон на човек, поставил точка на спора, — и ти си мислиш, че имаш проблеми.
Артър беше по-скоро склонен да вярва, че има. Дори и като изключим онази неприятна история с родната му планета, вогонът почти го бе удушил, а и идеята да бъде изхвърлен в космоса никак не му се нравеше.
— Опитай се да вникнеш в НЕГОВИТЕ проблеми — настоя Форд. — Влез в положението на бедното момче, за когото смисълът на живота се състои в това да се шляе нагоре-надолу, да изхвърля хора от космически кораби…
— И да крещи — добави вогонът.
— И да крещи, разбира се — каза Форд, като потупваше дебелата като бут ръка, стиснала го за врата, с дружеска снизходителност, — без дори да знае защо го прави!
Артър се съгласи, че това е една много тъжна история. Изрази го с един немощен жест, защото прекалено много го задушаваха, за да може да говори.
Вогонът се отдаде на дълбоки, гръмогласни размишления.
Вогонът започна да чете един зловонен малък откъс сътворен от самия него.
— Ооо, фривилна грухталност… — подзе той и тялото на Форд се разтърси в конвулсии: беше по-лошо дори и от неговите очаквания — твоите миктурации за мен са /като плърдлени геблеточици по лъргедна пчела.
„Аааааааррррррхххх!“ — се изтръгна от Форд Префект. Главата му щеше да се пръсне от болка. Съвсем смътно видя как седналият до него Артър се люшка и мята на стола. Стисна зъби.
— Моля те, о група — продължи безмилостно вогонът, — о мое фунтиуще търлингдроме.
Гласът му се изви нагоре, за да стане страстно убедителен.
— И хупшожно ме подрангли с къдравите си биндълуърдли, / че инак ти раздирам гоберизрастъците със собствените си блърдлекрунчеони, шъ видиш ти!
— Нннннннйййййййъъъъъъъъъррррррргггггхххх — изрева Форд Префект и се сгърчи в една последна конвулсия, когато електронно усилената последна строфа се стовари с пълна сила върху слепоочията му.
След това омекна.
Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.
Около това слънце, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля една съвсем незначителна, малка синьозелена планета, чиито обитатели — произлезли от маймуната форми на живот — са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.
Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото, общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.
И така, проблемът си оставаше нерешен — много хора се чувстваха зле, а повечето от тях — отвратително, включително и онези с електронните часовници.
......))))..сладурскооо....
Мечтата ми е,да живея на..Хаваи, и там да умра ,на брега на Океана
заедно с децата и внуците.../ писала съм го 25 пъти..)
само, едно ме спира...
как, ще си..телепортирам 3 999 том. Библиотечка, милиНката ..
)))))..)))))....
25.03.2015 15:40 - Блонде09, Мерси за Подкрепата,
Аз наистина съм единствената “нормална блогерка“,поне тук....
Автор: ednalady Категория: Хоби
Прочетен: 560 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 09.09.2015 19:20
21.05.2020 22:25
2. cortana - Леле, Жороооо, колко си отритнат от клонингите си, значи!! :):):)
Да не им забрави паролите бе, ПОВЕЛИТЕЛЮ СКАЙЛОКЪР?? :):):)))
....няма случаен лапсус...казал е Фройд..)
я, да те питам...ти имаш ли Маргьорит Дюрас,Онзи..пидирасс..М?
Почивай в мир, Дъглас. Ти обясни света както никой друг и го направи по-поносимо място за нас. "Сбогом и благодаря за рибата" - казаха делфините :). Благодарим ти за книгите, вълшебнико...така и не повярвах, че си умрял, може в някоя паралелна земя да се усмихваш така, както на корицата :). Четиридесет и две.
21.05.2020 23:14
Почивай в мир, Дъглас. Ти обясни света както никой друг и го направи по-поносимо място за нас. "Сбогом и благодаря за рибата" - казаха делфините :). Благодарим ти за книгите, вълшебнико...така и не повярвах, че си умрял, може в някоя паралелна земя да се усмихваш така, както на корицата :). Четиридесет и две.