Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.04.2020 02:39 - Кан ТЕЛЕРИГ (765-777) и Кан КАРДАМ (777-806)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 1287 Коментари: 5 Гласове:
2

Последна промяна: 05.04.2020 11:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ТЕЛЕРИГ – Кан на България (768-777); Възможно е, според формата на името му, Телериг да е пряк потомък на Телец* (което обаче не изключва връзка с рода Дуло* и/или Вокил* по женска линия). Между тях са Сабин* (763-765), Оумор* (40 или 60 дни през 765 г.), Токту* (765-766), Паган* (766-767). Управлението му започнало с подписването на мир с Византия (ИБК*). Военни действия между Т. и Константин V Копроним (751-775) са известни едва през 774 г. След ноември 774 г. Телериг успял да прилъже Константин V да му изпрати списъка на своите агенти и привърженици в България, които Българският кан изловил и унищожил. Въпреки че се справил с “византийската партия” в Блъгария, през 777 г. Телериг трябвало да напусне страната и да намери убежище при Лъв ІV (775-780), където бил почетен с титлата Патриций, приел официално християнството с името Теофилакт (известен е печат на “патриция Телериг-Теофилакт”) и бил оженен за братовчедка на Императрица Ирина (775-802), създавайки поредния род от българо-византийски прпинцове и принцеси.

Тъй като след смъртта на Лъв ІV от името на сина му Константин VІ (780-797), който тогава бил 10 годишен, останала да управлява Императрицата-майка Ирина, имаща решаващо влияние и власт до 802 г. (КК*, ИБК*), то Телериг бил всред водещата византийска политическа върхушка по време на управлението на наследникът му Кан Кардам* (777-796 ?) и поне до възкачването на злополучния Никифор І (802-811) в Константинопол, както и в началния период на управлението на Кан Крум* (>796-814) в България (в т.с. отстраняването на Ирина през 802 г., която била заточена от Никифор І, може да се приеме и като действие, насочено срещу “българската партия” в Константинопол; това поставя в определен контекст отношенията между Никифор І и Кан Крум*).

Едва ли ще е пресилено ако се каже, че Т. е бил във връзка с рода на Св.Св. Кирил и Методий*, който е клон от висшия български владетелски кръг. Кан Телериг е поредният български владетел, който намира убежище във Византия, заедно с група от близки аристократи, служители и воини, и вер. на свой ред създава поколение от висши благородници там. В този смисъл родовите връзки между българската и византийската върховни аристократически среди, които, наред с обективните цивилизационни причини и закони на развитието, са съпътстваща и необходима предпоставка за сливането на Южна, Отсамдунавска България с Византия към 1018-19 година, съвсем не са от времето на Петър І* (927-969) и неговите съвременници и наследници. Това дава друго измерение на отношенията между двете империи по времето на Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927), а и преди това; вж Византийско-Българско управление през ХІ и ХІІ в.*; вж Сабин*, Аспар /2/*, Максимин І* и пр.;

ТОКМАКТукмак*; къса тояга за удряне, имаща голяма главина, Чукан*; вж. Тукмак*;

***


КАРДАМ
– Кан на България (777-806), съвладетел на Крум* (787-814); възкачил се след Телериг* (770-777), който бил принуден да търси убежище в Константинопол, защото най-вероятно влязъл в конфликт със Сарачин* (759-787). Кардам живял в мир с Византия до 791 г. Тогава, след едно злополучно за полководеца Филит налуване в България през 789 г. и в отговор - българска акция по поречието на Струма* (вер. в пряка връзка със защитата на българската общност в Македония* = Долната земя Охридска*, Куберова България, земята на “Чичовците на Кан Тервел* /699-720/” и пр.), бил нападнат от Константин VІ (780-797; род. към 770 г.). Кардам дал сражение още край Одрин* (април 791), а византийската войска избягала в Константинопол.

През 792 г. Константин VІ заел крепостта Маркели и започнал да я възстановява, защото явно през 791 г. Кардам* я бил превзел и разрушил [Тази крепост е на юг от Еркесията*, по пътя от Аркадиопол (Люле Бургаз) и Адрианопол (Одрин*) по р. Тунджа* (възможно и по р. Марица*) към Източно-Балканските проходи. Зоната южно от Еркесията влизала в българските приоритети и е смятана за агресивно разположена спрямо българската граница и сигурността на България. Никифор І (802-811) през 811 г. именно там съсредоточава войските си, преди да пресече границата, и точно от там избягъл любимеца му при Крум*, заедно с императорските одежди и 100 либри злато - т.е. той бил в близост до българските гранични отряди, което му давало възможност да избегне преследването, още повече, че товара му не бил никак лек.

Някои сегашни историци твърдят, че Маркели е при дн. град Карнобат (ИБК*- бел.), но той е зад (на север от) Еркесията* и навътре в България, в областта Загоре*, чиято южна граница е валът Ерсекията, като Загоре е българска още от времето на Тервел* (699-720). При това византийските войски стигат до Маркели от Одрин, а не през морските пристанища Созопол и Несебър, или пък през Дебелт*. Името Маркели вер. следва да се свърже с др.-тракийското племе Кикони, живеещо от низините около Марица* с Арда* и Тунджа*, и на запад до Места*, в областта на Беломорието, а не на север от възвишенията на Сакар*, Странджа* и Родопа. Киконите са фиксирани през Троянско-Омировите легендарни времена (ХІІІ-ХІІ в. пр. Хр.), и до към края на бронзовата ера (ХІІ-ХІ в. пр. Хр.). Киконският цар Марон - син на Евант и жрец на Аполон, е оставен от Озирис (египетското име на Дионис) да основе митичната Маронея. Тя не трябва да се отъждествява с по-къдната елинска колония Маронея - основана към VІІ в. пр. Хр. от преселници от о. Хиос (и кръстена на митичната Маронея), която се споменава за пръв път от Хекатей, а после и от Херодот (Х* - VІІ, 109); ТЕ*, ОС*; за името Маркели срв. ст.-бълг. Маргении: “торба”, ср.-гръц.- μαργуνιον: “торба, сак”, ст.-бълг. Мрькати: “скачам, хвърлям се (върху нещо, в нещо)”].

На 20, VІІ, 792 г. в околностите на Маркели идва и Кардам с войските си. В сражението византийците били разбити и прогонени, а обоза и императорската шатра със слугите били пленени. Константин VІ “пристигнал като беглец в столицата”, а при преговорите бил сключен договор, задължаващ Византия да възобнови плащането на данъка на България (този данък Византия плаща на България, граничеща с Империята и от Кавказ до Крим*, по всички мирни договори между двете държави поне от времето на Зинон (474-475), а по-вероятно още от победата на Българския кан Алавив* или Дере* (378 – сл. 420) над Валент І (364-378) при Одрин* на 9 август 378 г.; данъкът, свързан с пазенето на Кавказките порти, с мира по Византийската граница и недопускането на нахлувания на идващи от Азия в Европа номадски племена и с гарантирането на стабилността в ойкуменето и таксиста, само се препотвърждавал във всяко следващо преподписване на мирен договор* между двете страни, което ставало при възкачването на нов владетел в някоя от тях или след военни действия – породени винаги от неспазване на двустранните договорни отношения).

Военните действия били подновени чак през 796 г., когато К. изпратил писмо на Константин VІ: “Или ми плати данъка, или ще дойда до Златни врата и ще опустоша Тракия” (т.е. областта около Константинопол и земите от Софийското поле и Пловдивската област до Беломорието, които били византийски). Самонадеяният млад Император, вероятно пренебрегвайки желанието на Императрица Ирина (вж Телериг*), изпратил торба с конски тор и отговор: “Изпратих ти данък, какъвто ти подобава. Ти си стар и аз не искам да се мориш чак дотук (до Константинопол). Аз ще дойда до Маркели (т.е. до границата) и ти излез насреща, пък каквото Бог отсъди”. (КК*). Войските на Константин VІ обаче спрели още край Одрин (явно границата вървяла по вала Еркесията*, в чиято отбранителна система влизала и широка буферна полоса, стигаща до Одрин; това следва да е било уточнено в договора от 792 г., защото областта Тракия, спомената от Кардам в писмото от 796 г., се простира, и по други сведения, между Одрин и Константинопол).

Според византийските хронисти цели 17 дни Императорът призовавал Кардам да излезе от горите (по Сакар* и Странджа* - вж ЕБ*, Растителни пояси) и да приеме сражение, но това така и не станало. Най-вероятно....




Гласувай:
2



1. dichodichev1 - История на Българите
03.04.2020 02:45
Според византийските хронисти цели 17 дни Императорът призовавал Кардам да излезе от горите (по Сакар* и Странджа* - вж ЕБ*, Растителни пояси, Еркесията*) и да приеме сражение, но това така и не станало. Най-вер. Българският кан изисквал точното спазване на клаузите на договора от 792 г., без той самият да допусне да ги наруши (вж Митра* = Договорът). Не може да се изключи и осъществяване на успоредна дипломатическа връзка с Императрица Ирина и преговори на Кардам с нея, а защо не и с Телериг* и други влиятелни българи в Константинопол, по родовата линия на Кан Сабин* (763-765), Кан Кубер* (>665-689<), “чичовците на Тервел* (699-720)”, може би рода на Кан Буза* (?-488), дедите на Св.Св. Кирил и Методий*, и пр. (в т.с. представлява интерес и евентуална родова връзка от по-късно време, по линия на Император Михаил ІІІ /842-867/ и управляващата му майка - Императрица Теодора /842-856/).

Малко след неосъщественият сблъсък бил подписан нов мирен договор, който по същество повтарял клаузите от 792 г., а през 797 г. Константин VІ бил отстранен от престола. Това едва ли е станало без участието и съдействието на Кардам - както косвено, така и чрез връзките му във византийската столица, защото Ирина поела еднолично властта от 797 до 802 г. Възкачването на Никифор І (802-811) и заточаването на Ирина през 802 г. може да се свърже пряко с отстраняването на “българската прартия” от властта в Цариград и като реакция срещу значимото й положение в управлението на Византия [историята на “българската партия” в Константинопол може да се проследи още от времето на Кан Кубрат* (605-665) и Император Ираклий (610-641), ако не и от Ардабур* (кр. на ІV-V в.) и Аспар /2/* (~400-471)].

Действията на Никифор І (който след превземането на Средец* от Крум през 809 г. отново стигнал в похода си срещу България само до Одрин* - т.е. до границата, като разкрил и заговор срещу себе си) и крайната му конфронтация с Крум* по-скоро потвърждават тази антибългарска линия в политиката на Императора. Вероятно и поведението на младия Константин VІ (780-797) следва да се отдаде на факта, че е бил под влияние на противниците за провеждане на мирна политика с България, въпреки че точно мир е бил нужен за Византия по северо-западната й граница; както и за България, която нищо не печелела от една война, след като стопанските и междудържавните отношения били установени от функциониращи договори през 792 и 797 година [Именно нарушаването на договора бил причина за войните на Крум* (787/796-814), който постоянно изисквал спазването му. Вер. Българо-Византийският договор от 815 г., сключен от Омуртаг* (814-831), бил базиран точно върху този от 797 г. Той пък се основавал върху договорите на Кубрат* (605-665) от 619 г., на Аспарух* (668-699) от 680 г. и на Тервел* (699-720) от 716 г. Те пък били предхождани от договорите със Заберкан* (541 - ок. 565), Булгар* (ок. 521/525-541), Буза* (471/474-488) и пр.

Тоест, договорите се основавали върху една продължителна традиция в Българо-Византийските правни междудържавни отношения, която към 797 г. имала вече поне около 300-годишно минало - от 480 г., когато Император Зенон (474-475, 476-491) сключил договор с България. За сравнение - като първи Руско-Византийски договори се смятат едно споразумение на варяга Олег* (882-912) с императорите Лъв VІ Мъдри (886-912) и Александър (след 871-913) от 907 г., което обаче касае единствено скандинавско-византийските търговски отношения, и един надлежен договор на Игор (912-945) от 944 г. (ПВ*, РН* и пр.), който също не може да се приеме за руски, доколкото Игор или Угър-Лъчин* е български принц, деклариращ ясно етническата си принадлежност в дипломатическото пространство. Няма сведения, че Олга* (941-969) е сключила някакъв “държавен” договор с Византия при посещението си в Константинопол, а за първи договор между Киевска Рус и Византия може да се говори, и то с много уговорки, едва за този, според който Святослав І* (964-972) трябвало да нападне Царство България през 968 година].

Други конфликти между България и Византия при управлението на Кардам и Ирина не са отбелязани в историята. Смята се, че Кардам, който бил на възраст, е починал от естествена смърт към 802 г., малко по-рано или по-късно (не е уточнена стриктно и година на възкачването на Крум*, която може да е и 796 г., докато за Кардам има сведения, че може да е починал и чак през 805 г.). При управлението му, което е 23-25 годишно, България се стабилизира във вътрешно и външно отношение. Вероятно българската общност в Македония* е влизала в състава на България, въпреки че стоящата на прекия път от Плиска* крепост Средец* е завладяна от Крум през 809 г. (но връзката можела да се осъществява и западно от Средец, а и Сърбия* - т.е. областта, населявана от Сърбите, е в състава на България и също граничи с Долната земя Охридска*).

При това конюнгтурата била в полза на България и й позволява да контролира земите в Източна Европа от границите на Франкската империя (Германия) и на Византия (ІV в. – 1461 г.), до владенията на Хазария* (673-969). В Аварския хаканат* (566-796) живеела достатъчно голяма българска общност, което и само по себе си не позволявало на аварите* да предприемат активни действия срещу Кардам. А и Аварският каганат бил доста притеснен от Франкската империя на Карл І Велики (768-814), срещу когото се опитали да подбудят и българите, и ромеите. Този опит на аварите да въвлекат България и Византия в своята война срещу Карл Велики обаче останал без отклик (ИБК* - Inchoffer, Летопис на Унгарската църква).

Същевременно в днешните Полски и Северно-руски земи още не се били появили протодържавни образувания, които да оспорват хегемонията на България в отделни райони от тези територии.
Първият Полския княз Пяст е фиксиран към 842-861 г., а първото Полско княжество се образува към 960 г. Едва към началото на ІХ в. в Каринтия се появява анти-франкско обединение, водено от Посавския жупан Людевит, което в 843 г., заедно с Бавария, влиза под властта на Людвиг Немски (843-876).
Първият Моравски княз Моймир започнал да обединява племената в по-сетнешната Великоморавия* през първата пол. на ІХ в. Първият Чешки княз е Боривой І (пр. 870-895).

Според руската историческа митология първият Руски* княз е скандинавеца Рюрик (Ерек, ДТ*), който първоначално се появява край езерата Илмен и Ладога, а към 862 г. се настанил в Хълмград*, преименувайки го в Новгород, където починал в 879 (всъщност и през 925 г. бил жив и живеел в Скандинавия, ДТ*); приемникът му Олег* (879-912) слязъл на юг и овладял Киев* едва към 882 г. (всъщност скандинавеца Олег* /882-922/ бил служител-наемник на България). А за “черните българи” - половците*, които се намирали на изток от Днепър* и най-вер. след 863-865 г. съставлявали нехристиянската българска общност, обособяваща се в автономен политически субект, се говори чак в Руско-Византийският договор от 944 г., ако разбира се не става въпрос за българите от Волжка България*. Хазарите*, със столица Итил (Царицин, дн. Волгоград в Русия) на запад стигат до линията на Дон*, където строят крепостта-митница и пазар Саркел* (Бела вежа /1/*). Васални на Хазария са някои племена на север и запад от река Дон и за кратко Волжка България* - от 912 до 922 г., когато хазарите успели да пленят две от децата на Кан Алмъш* (895-925) – сина му Мал* и дъщеря му Зухра (ДТ*). Дулебия*, Киев* (Аскал*, Канград*, Бащу*, Самбатис*), Кучково* (Балчуг*, дн. Москва*), Харков*, поречието на р. Десна* с Чернигов* и пр. са в българските предели (вер. и Хълмград* - по-късно Новгород Велики, е бил под опеката на българската търговска общност - вж Добрина*).

Приема се, че при управлението на Кардам сюзеренната власт на Българската държава над нейните периферни васални племена не била толкова строго централизирана и носела някои остатъчни белези на античните взаимоотношения, които са в разрез с класическата форма на феодална зависимост (нещо съвсем резонно за периода в края на VІІІ в. и за българската философия в плоскостта на държавността, на правото, договорните отношения и властта - вж Митра*, Иранска митология*, Древните българи*, Фарн* и пр.).
Независимо от това, стопанската мощ на страната - империя по своите размери и структура, не позволявала сериозни агресивни действия отстрана на Византия, въпреки че последната продължавала да управлява огромни територии и ресурси.

От цялостната картина през периода на управлението на Кардам от 777 до 807 г., без да се изключва и управлението на Телериг* (770-777), Сабин* (763-770), Телец* (760-763) и Кормесий ІІІ* (742/749-760) като негова пряка база, може да се заключи, че точно тогава се полагат основите на хомогенното стопанско и културно укрепване на държавата след феодализирането й – процес, който започнал още при Тубджак* (587-602) и Боян Челбир* (ок. 565-587), ако не и по-рано, като се има предвид фиксирания през 453 г. лимес в историята на българското общество и държава с края на периода Авитохол* (153-453) и началото на периода Ирник (453-602). Това, през възходящата линия на градеж при Крум* (787-814), Омуртаг* (814-831), Маламир* (831-836) и Пресиян* (836-852), извежда България до онази степен на разцвет и хегемония в Източна Европа, позволяваща й да извърши по времето на Борис І* (852-914) културно-философската революция в пределите си от Франкската империя до Византия и Хазария*, с въвеждането на християнството (863-893) и ст.-българската азбука (855-893; през 893 г. е Съборът в Плиска*, чиито решения завършват в правен план реформите в България). И да оглави световната цивилизационна промяна, чрез премахването на триезичието и отхвърлянето на догматичните норми, задушаващи развитието на човечеството. Тези достижения на България през ІХ и Х в. осигуряват прогресивното развитие на Европа. Те стават стратегическата базата за Ренесанса от ХІV в., тръгнал от Италия, но започнал век по-рано в България, а не в догматизиращата се Византия (срв. Боянска църква, Земенската черква, Теофан Грек*, Евтимий*, Григорий Цамблак*, Киприан*, Иван Александър*, Елена* и пр.); вж Телериг*, Крум*, Византийско-Българско управление през ХІ и ХІІ век*;

КАРДАМА – Кан (Цар) на Балх* (Балк*; в Балхара* - Бактрия*) в Азия, при Имеон*; К. е споменат в индийски източници заедно с други бълг. царе на Балх - Ила*, Бурисрава*, Бинду*, Карнам* и Вндой* (Въндой или Вундой - срв Вунд*, Вананд*), като последните двама са споменати в арменски източници. Името К. е сродно с памирския епитет Гхардам: “добродетелен, порядъчен, спазващ реда; налагащ ред”. В Изт. Памир терминът Гхардам означава “порядъчен”, Гхардам-биц - “безпорядъчен” (ПД*). Видима е връзка с Хар*: “крепост”, “цитадела”, което може би се е изговаряло ГХар (За звука ГХ в др.-бълг. азбука /по ПД*/ има специален знак - кръстче с три успоредни еднакви напречни.
Той може да се разглежда като форма, свързана със знака Ж, и да се потърси връзка м/у думите, в които Г (Гх) преминава в Ж и обратно - нпр Бягам* ~ Беж* ~ Бежанец*, Бежко*, Лягам* ~ Лежа*, Мигам* ~ Мижа*, Бог* ~ Божи* и пр.; вкл. Българ* ~ Буржан*, което се е получило при превода, вер. основан на някаква закономерност при трансформацията от българските знаци (букви) в арабски. Освен познатото разчитане на “Л” като “Р”, може би дифтонга “Гх” е изискал замяна с друг дифтонг, в случая “Дж”, и е довело, заедно с Л ~ Р, до съчетанието Бурджан*). Основата Гхар- е най-вер. в/у корена Ар*: “граница, разделение, препятствие, крепост, цитадела”, което в много случаи е достигнало до съвременния език и с формата Хар-, може би от древната форма Гхар-;

Всичко това само потвърждава, че звука “Гх” е различен от “Г”, и че има свое значение в думите, в които е използван. Той е близък до дифтонга “Кх”, чието графично изображение в др.-бълг. азбука също е родствено с това на “Ж”. До каква степен двата звука са преплетени във фонетиката и графията на съвременните бълг. думи е трудно да се каже, защото не е правено никакво изследване в тази посока. А и поради липса на каквато и да е научна концепция, близка до действителната база на др.-българския език, досега не е разделен бълг. езиков фонд от чуждите термини в него [Теорията за славянска база на ст.-бълг. и ново-бълг. език е абсурдна, най-малкото заради културовата разлика между двата етноса (вж Древните българи*, Стара Велика България*, Славяни*). А и самите слависти не могат да свържат Славяните дори със Скитите*, защото се появяват твърде късно на историческата сцена - най-рано към ІІ в. сл. Хр., а се оформят като етнос едва към VІ в. Славяните не са свързани с “конно-номадската” култура, нито с индо-иранската симитска култура, каквато е българската, нито могат пряко да се обвържат с обществото на Сарматите* или Келтите*, и пр. Може да се предположи, че Славяните са производно от някои от племената, които Херодот (ок. 485-425 г. пр. Хр.; Х* - ІV, 1-130) споменава в периферията на населения европейски североизток - от днешна С-СИ Полша до Естония и горното течение на Зап. Двина, или още по-източно от там. Но това тепърва трябва да се докаже от археологически, етнографски и пр. проучвания, които да не бъдат преднамерени, под влияние на идеологически и националистически предразсъдаци]; Името К. е близко до др.-бълг. Корити: “порицавам, възпитавам” и пр., н.-бълг. Карам*: “налагам, заставям, управлявам, поучавам” и пр. Срв. Курт*, Кубер*, Кубрат*, Карам*, Карнам* и пр.;

КАРДЦАМ – Кардам, Български владетел в Кавказ, наследник на Аспарук*, управлявал през І век или през І в. пр. Хр.;

КАРЛОВО – град в България;

КАРЛУКОВО – селище в България;

КАРНАМ – Кан на българите, споменат в арменски хроники като Цар на Балх* (Балк*); Името К. е сходно с Кардам* и Кардама*, като най-вер. съгласната -н-, след корена Кар-, замества и изпълнява функциите на пълния член -Т (Тоу): срв Жената* = Женана*, Верегана* = Веригата* и пр.; крайната -М е като в Кардам* и пр. - от Ми*, Мене*. Съставни понятия в К. са Ка* (Ко*): “основен, здрав, силен” + Ра*: “пазещ, съхраняващ, защитаващ”; пълния чл. (Н = Т) подчертава съчетанието (Кара-) с отношението към него, че това е “този, който (дава, прави) Кара- или Кори-”. Т.е. К. е познатото в друг падеж име Курт* с наставка -М и негова разновидност, подобно на Калю* ~ (Калчо* ~ Калоян*) ~ Каломан* (и Коломан*); вж Кардама*;

КАРНОБАТ – български град, по основния път на ок. 60 км западно от Бургас, а пряко на ок. 46 км, и на около 150-160 км северно от Одрин*, на главния средновековен път от Одрин през Карнобат за Плиска*, Шумен*, Мадара* и Преслав*; в непосредствена близост до К. и в неговото крайградско землище е важната и значима средновековна крапост Маркели, чиито околности са място на множество по-малки сблъсаци и на няколко големи българо-византийски сражения; името К. се състои: 1., от корена Карна-, Карнъ-, фиксиран в ранните османски хроники като Карън – в изрично споменатото като “българско” название, макар и видимо тюркизирано – Карън-Овасъ: “Карнобат”, тур. *Карноватсъ, *Карнъовасъ, *Каръновасъ, осм.-тур. Овасъ: “полски”, от осм.-тур. Ова, Ova: “поле; място” (ХV в., ИОД*); 2., от наставката Ба*: “върховенстващ, горен, стоящ отгоре, стоящ над”, която е членувана с “-т, -тъ, -та”, формиращо наставката “-бат, -бат&#250;, -бата”; коренът е от др.-бълг. и ст.-бълг. &#234;рани¬&#250;, срв. &#234;рани¬во м&#253;ст&#238;: “лобно място, краниево място; мястото, където е разпнат Христа; Голгота; нечия Голгота”, или “караниево място, карниево място” (ІХ в., СТР*); срв. българските селища Кранево, Караново и др.;

КАРПАТИ – Сарматски планини (Sarmatici M.) според Птолемей (80-160), стигащи до границата на Сарматия с Германия-магна и с Панония*, или Балканът* на север от Дунав, планински масив в С. част на Балканския п-ов, в Чехия, Словакия, Полша, Украина, Молдова, Унгария и Румъния, дължина ок. 1500 км., ср. h ~ 1000 м., връх Гърлаковски Щит* - h 2655 м. (в Татрите); дели се на Западни, Източни, Бескиди, Южни, Западно-румънски планини, Трансилванско плато (Трансилвания, Седмоградско*); терминът “румънски” е популярен едва от 1861 г., когато Влахия* и Молдавия (Черно-влахия, Мавро-влахия) са обединени формално в една държава – Румъния. Валежи от 600 до 2000 мм/год. в зав. от h; до 1600-1800 м. широколистни и хвойнови гори; от 501-4 г. са в територията на България (вж Реан*, Самбат*, Аспарух*, Крум*), а през ХІ в. около Татрите в Западни К. минавала северната граница на България - областта спомената като “Пустинята* между България и Ляхи (поляци) и Чехи”, където рус. Княз Святополк І (1015, 1017-1019) намерил смъртта си в 6527 г. = 1019 г. (РН*) – вж. Пускинята между България и Полша*, срв. Рилската пустиня*; вж Дулебия*, Владимиро-Галицко кралство*.

Според представите и познанията на Старите българи*, вероятно още от времето на Кан Булимир* (?-378) и сина му Кан Дере* (378-?), Балканът* бил една обща планинска верига, съставена от Стара планина* и Карпатите, започваща от Черно море* и пресичайки Дунав през пролома между Железни врата* (на запад от Търново* - днес Турно Северин, Румъния) и полето на Морава*, правела дълга дъга на изток и после на запад, до района на днешната Братислава. Идването на Аспарух* (638-699) “на страната на Дунав” през 668 г. и установяването на центъра на пред-християнската българската държава на запад от Днепър, което е свързано и с прехвърлянето на планинските светилища и рудодобивните центрове от Кавказ в друг планински район (както били пренесени към края на ІІ в. пр. Хр. от Имеон* в Кавказ), само по-себе си налагало усвояването на Карпатите. Но базата отдавна била готова – още много преди Аспарух* - син на Кан Гостун* (603-605, убит в 618 г.), при предците на Кан Тубджак (578-602; баща на Бат Оркан* и Кан Гостун*), там били създадени религиозни центрове, както Мадара* (вероятно още от 597 г., вж. Булгар /2/*) в полите на Стара планина, които били неотменна част от българската държавна цивилизация.

Почти напълно е изключено номадите Хуни* и Авари* да са обитавали по-високите полета и гористите области на К. Има много косвени данни, според които те са се настанили в земите на запад от И. Карпати и то заселването им е по-скоро по договор с България. Това не противоречи на ескалиралията, след установяването на Аварите* (и укрепването на Аварската държава в З. Карпатските области и равнината на Тиса*), на конфликта със Стара Велика България* и с Панонските българи*. След заселването на Аварите (от 673-675 г.), а по-късно и на Маджарите (от 896 г.) в земите на западните Карпати, Трансилвания (= Седмоградско*) останала традиционна българска област, независимо от обстоятелствата и принадлежността на феодалите-българи в района към един или друг сюзерен, както и от по-късното навлизане на заселници унгарци и немци там. През ХVІ век пътешествениците оприличават носиите и бита в Седмоградско* с тези в България (НА*) – вж. Фружин*, Цепеш*, Драгола* и пр. А народните песни на коренното население в Седмоградско и до днес са твърде близки с българските, което пречи на всеки опит да се търси техният произход в друга културогенна среда. За мощното българско присъствие в К. говори топонимията в масива и околните области. Нпр. Татри най-вер. е родствено с Тетевен* - от Тътен*; Името К. е от трак. етноним Karpioi, р. Karpis - приток на Дунав*, вж. Стара Велика България*, Крум*, Борис І*, Варшава*, Будапеща*, Фружин*, БПЦ* и пр.;

КАРПОШ – български войвода от вт. пол. на ХVІІ в., обявен за Крал в Куманово през 1686 г.;

КАРПУЗА – разг. Кърпузъ: “диня”, растение от семейство тиквени и неговите плодове; названието К., заедно с Каунь: “пъпеш”, е запазено в ЮИ България, но се използва и в другите български краища; според изследователите е от перс.- harbuza: “диня”, собствено “магарешка краставица” (ЕР*), отнасящо се към перс.- her: “магаре”, авест.- &#967;ara: “осел*, магаре” (ст.-бълг. Осьлъ: “осел*”, Осьле, Осьлете: “осле, магаренце”, СС*, МС*; което е от авест.- &#257;su-: “бърз, движещ се”, *asa-: “побеждаващ”, др.-инд.- &#257;&#231;a-: “побеждаващ”, срв. афг.- &#333;sai: “антилопа”), и от ср.-перс.- bucina: “краставица” (срв. бълг. Бучиниш*, което е от Буча*, Буша*); обаче срв. авест.- kъrъf&#353;: “тяло, фигура; плод”, което обяснява и началната “К-, Ка-*”, базова и при Каунь: “пъпеш”; в славяно-руския е влязло по-късно и е останало с формата Арбуз, умал. Арбу&#61448;зик (СР*), и това е можело да стане единствено чрез посредник – вероятно през Волго-българският език*, като е налице и отпадане на началното “Х” (? или “К”), а корена Ар-* е от пълната форма Хар*, Хара*, което пък отхвърля в по-древен, пред-славянски план базовата авест.- &#967;ara-: “осел”, и свързва думата с Орех*; от персийски са тур. karpuz: “диня”, а вероятно и kavun: “пъпеш” (БТР*, РЧ*), а персийския им произход предполага, че думите са известни на българите преди да започнат да се ползват от номадите тюрки, които при това са далече от земеделието и особено от поливното земеделие; вж. Древните българи*;

КАРТАЛ – вид орел, лешояд (ФС*, ТР*), Vultur monachus; авест.- kahrkasa-: “ястреб*, керкенез*”, свързвано с kahrka-: ”кокошка”; Картал е от корена Ка/х/ра-, подсилен с члена Тоу, Тоз*, като се сближава с авест.- karъta-: “нож, режещ”, kъrъntaiti: “реже, нарязва, раздробява на парчета”; дори и в древната българска народна приказка за Змията, Орела и Юнака, която е от VІ-V хдл. пр. Хр. (NG, Disc.) и сцени от нея са изобразени по съдове и предмети на български златни съкровища (нпр. от Наги Сент Миклош, БХ*), се казва, че Юнакът* е рязал месо от себе си, за да нахрани Орела*, който го пренасял на Горната (Небесната) земя; следва да се отбележи, че, въпреки тур.- kartal: “картал”, няма как в краткото време между ХVІІ-ХVІІІ и втората пол. на ХІХ в. османо-тюркския речник, който се основавал върху ползвания от ХІІІ до ХV-ХVІ в. от разпокъсаните и многоезични номадско-тюрски отряди и неголеми групировки в западната полвина на М. Азия и през настъпателните османски войни в Европа (ХV-ХVІІ в.), да е наложил думата Картал в Българския език*, докато обратното е възможно и много по-вероятно още в периода ХІІІ-ХVІІ в.; вж. Османска династия*; срв. ролята на орела* в БНТ*;

КАРУЦА – умал. Каручка; вж. Кола*; от Карам (1)*; в лат. carrus: “кола с четири колела”, е от келтски* (галски) произход, наред с френ. carrosserie: “каросерия, платформа с колела за превоз на различни товари”, carrosse: “кола” – произхождащи от галски (келтски), а това означава, че българите, които са родствени с келтите* по език и култура (вж. Келти*), също са дошли с тази дума в Европа, а не са я заели от лат. > итал. carrozza > ново-гръцки &#954;&#945;&#961;&#959;&#965;&#61467;&#964;&#963;&#945;, &#954;&#945;&#961;&#972;&#964;&#963;&#945;, *&#954;&#945;&#961;(&#961;)&#972;&#964;&#963;&#945;: “1., проста конска кола, главно за товари; 2., пътнически железопътен вагон” (РЧ*); итал. Карета (caretta): “луксозен файтон”, e също по лат. carrus: “кола” (РЧ*);

Несъстоятелна е тезата и е най-малко възможно българите векове да са “изчакали”, за да вземат думата Каруца от ново-гръцкия, който се появил не по-рано от Х век и започнал по-осезателно да се налага много по-късно (вж. Грък*), вместо да я вземат директно от римския и византийския най-късно през ІІ-VІ в., ако изобщо са я взели от там (за старите преки и мащабни връзки на българите с римския език и култура вж. Вананд* /І в./, Максимин І* /173-238/, Алавив* /пр. 370-420</, Аспар* /400-471/, Заберкан* /пр. 541-562</ и пр.). По-вероятно е в Италианския език – станал обществена реалност по-осезателно около времето на Данте Алегиери (1265-1321), итал. carrozza да е фонетично carotza, carutza (carucca, срв. че Мицо*, Мичо е лат. Мicco) и да се е появило в италианския под въздействието на българите, които били толкова много в средновековна Италия, че през ХІІІ и ХІV век италианските католически свещеници се оплаквали, че “българите развалиха латинския език” (вж. Българите в Италия*).

Др.-българските термини &#234;ол&#944;: “кола, каруца”, &#234;олесьниц&#944;: “колесница*, луксозна кола за превозване на хора, карета”, обвързани с родствените др.-бълг. &#234;оло, колесе, кол&#944;: “колело; кръг” (СТР*, МС*), в пряка връзка с преминаването на “р, r” във “л, l” (вж. Л*), са базирани върху др.-иран., авест., др.-бълг. корен Кар- (kar-), срв. авест. &#269;a&#967;ra-, &#269;a’ra-, &#269;ara-: “чарк*, колело”, &#269;ar&#250;man (от &#269;ar&#250;-, &#269;ar-): “кора*, кожа; коруба*”, karana-: “окръг, област, затворена, заградена в определени граници територия”, kar&#250;na-: “глух, затворен; кръг, колело”, k&#250;r&#250;f&#353;, k&#250;r&#250;ph&#353;, k&#250;r&#250;p’&#353;: “тяло, фигура, калъп*, калъф*; определена форма; фигура, ограничена в своята форма; кръг”, k&#257;ra-: “кръг от хора, събрание, събор, общество, военна част, войска, конкретна тълпа, народ”.

В същата връзка срв., че др.-бълг. &#234;ол&#944;: “кола, каруца, платформа с колела за превоз на стоки и хора”, е пряко свързана с др.-бълг. &#234;ораб&#250;, &#234;&#238;раб&#252;: “кораб, ладия, лодка, платформа за превоз по вода на стоки и хора” (СТР*), което отново показва, че бълг. Кола е от корена Кар-, Кара и глагола Карам*, от който е и Каруца, и Кръг*, др.-бълг. &#234;р©гъ, кр©г&#944;: “кръг, окръжност; кръгово движение, кръговрат; област, пространство, заградено в определени граници; кръг от хора, събрание, събор, общество, военна част, конкретна тълпа”, и др.-бълг. &#234;аръван&#944;, кор†вона: “каса; царковна каса за дарения с определена вместимост, ковчеже, вместилище” (арам. k&#229;rb&#257;n&#257;), и &#234;оръ, корьць, корец&#252;: “мярка за зърнени храни, определен обем”, и Корбан*, Курбан*, др.-бълг. &#234;орван&#250;: “корбан, дар за бога, жертвоприношение, жертва; жертвена трапеза за определен кръг от хора, за определено общества, селище, район, страна, народ” (арам. k&#229;rb&#257;n), и Кора*, др.-бълг. &#234;ота, кор&#251;: “кора; обвивка”, и Корен, др.-бълг. &#234;орен, корен&#229;: “корен; източник, начало”, и пр. (СТР*, МС*); вж. Келти*;

КАРУЦАР

КАРУЦАРСКИ

КАРУЧЕНЦЕ – малка Каручка*;

КАРУЧКА – умалително то Каруца*, малка каруца; срв. Кола* ~ Количка*;

КАРУЧКОВ

КАСАЕ – Касая*; ст.-бълг. Касати, Касати се, Каса&#305;ъ се, Каса&#305;еши се: “докосвам се; отнасям се до” (МС*); авест.- &#257;kasat: “видял, докоснал се до, натрупал знания и мъдрост”, &#269;a&#353;&#257;ite: “учи, наставлява”, ka&#353;a-: “рамо, ръка”, което показва, че думата е от др.-българския терминологичен фонд; родствено с Къс*: 1. “не дълъг, скъсен”, 2. “парче, част”, Скъсен*, Къшей*, Късам*, Кусам*, Вкусен*, Къшкам*: “гоня, прогонвам”, Късен*, Къс&#233;н*, Кос*: “скосен; пряк”, Скосен*, Косна*: “докосна, допра”, и пр., а също с Каша*, Киша* и пр.;

КАСАЯ – Касае*;

КАСПИЙСКО МОРЕ – Българско море* до ХІІІ-ХІV век (ДТ*)
цитирай
2. dobrodan - Името Кардам
03.04.2020 11:51
Често се среща като Карт-Джам в ония "еретични" книжки, първи владетел на Идел....оцеляло до днес:).
цитирай
3. barin - Здравей, dichodichev1. Кардам си ...
03.04.2020 22:02
Здравей, dichodichev1. Кардам си писал, че е до 807 г., като е съвладетел на Крум. Мисля, че след 803 г. Кардам не е бил жив. Крум поема от него цялата власт.
Поздрави!
цитирай
4. dichodichev1 - История на Българите - за barin
05.04.2020 11:24
barin, и е така, и не е така. Аз специално съм на мнение, че Крум е едноличен владетел поне от 796-та година, когато с Карл си поделят Авариа*. Чети следващите статии за Крум и ако не си съгласен с нещо, ми пиши. Нямам нищо против мнението на другите, стига да е подкрепено от факти.
цитирай
5. dichodichev1 - История на Българите за dobrodan
05.04.2020 11:33
dobrodan. Това, че (кой точно?) е владетел на Идел (Волга), не е в противаречие. Идел е част от България (въпреки Хазария*), а историята на Волжка България*, която съществува формално след 16-23 май 922 година (Ибн-Фадлан), а дефакто чак към 969 година, някои я пишат отделно от историята на Цяла (Велика) България.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194557
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031